Некултурно пространство

Аз съм на 5 и ме е страх. Адски ме е страх. Страх ме е от змии. Даже и да са в енциклопедията. Страх ме е от хората. Дори от някои познати. Страх ме е от тъмното.

П. се страхува да се прибира по тъмно. Страхува се от тъмните улици и тесните пътеки в парка. Тъмният парк, където плочите са разместени. Не че трябва да внимаваш, не че трябва да внимаваш. Плочите са разместени, неприведени в ред, оставени на произвола. Не че може да се спънеш. Да паднеш в тревата отстрани или да забиеш нос право в ръба на някоя плоча. Да търсиш носа си в тревата отстрани. В тъмното. Просто да паднеш. Не. Проблемът е в това, че тъпите плочи са разместени и пътят между двете алеи е изгубен. А това е нещото, заради което си тук. Пътят между алеите.

Това е ирационален страх. П. се страхува от кошмарите си.

П. се страхува да мине през този парк. Защото алеите са разместени. И може винаги да те заведат не там, закъдето си тръгнал. Като тъмните улици.

П. е на 5 и се страхува адски много. Страхува се от бъдещето, страхува се от хората, страхува се от всичко.

П. е чувал много истории. Чувал е всякакви истории. Истории за демони, за дяволи, за мрачни места и пъклени планове. Истории за дълбоки ровове, за смърт и тайни молитви. За сбъднати молитви и всякакви ужаси. Но това не е най-важното.

Двайсет години след това ще стоя на ръба. На ръба на пешеходна алея, съвсем обикновена пешеходна алея, и с очукания си полароид, изваден от производство, ще те снимам. В тревата. Разбира се, не с разбит нос, просната по лице в тревата. В тревата. Знаеш, че не съм много в час. Реакциите ми са малко забавени. Разказвал съм ти как като малък съм падал много. Как съм забивал нос право в плочите на някоя алея. Някоя си алея, коя ли алея. Някоя от всичките. Разказвал съм ти много неща, които едва ли помниш, защото за теб е важно, че в този момент си в тревата и аз стоя там, на ръба на плочите на пешеходната алея, и те снимам. Артефакт, който ще остане за дълго време. Ще можеш да го курираш в спомените си. Ще можеш да разказваш историята зад него. Незавсимо дали включва разбити носове или откъснати крака от калинка.

Аз съм на 5 и помня много добре онзи ден. Помня как стоя на ръба на плочите и не мога да отместя погледа си от вътрешностите на пребитото куче. Вцепенен съм. Истински вцепенен. А все още дори не знам тази дума.

Стоя на ръба на плочите и те снимам в тревата. Помня, че ти не се усмихваше, защото беше сърдита. Помня, че въпреки това позираше. Изправила гръб неестествено. Палароидите са едри. Белите ти зъби се криеха зад тънките ти устни. Ти седеше там в тревата, стиснала устни, и позираше. Събираше фокуса на полароида в гънките на най-тъмните си мисли и изстрелваше снаряди обратно. Знам

Знам, че не ти позираше онзи ден. Знам, че не ти беше на фокус и не към теб беше насочен обективът на полароида.

Аз стоях на ръба на плочите, съставляващи идейното поле на алеята, тази определена алея в парка. Ти седеше в тревата. Ти беше в тревата и фокусът се губеше някъде между нас. Тъпият фокус.

Знаеш, че съм на 5. Знаеш, че съм на 5 и ме е страх. Адски ме е страх от теб. Стоя с разбит нос и те снимам. Тази снимка ще ни остане за спомен. Как аз съм на 5 и ме е страх. А ти седиш там в тревата. И седиш там в тревата. И седиш там в тревата. И аз те обичам. И ти седиш там в тревата.

Казвам ти това, за да знаеш защо, ако ме видиш вечер някъде в парка, на някоя алея, да зяпам в тревата, е добре да ме подминеш и въобще да не се сещаш, че тя е седяла в тревата, стиснала устни. И аз съм я снимал.

Не ти и трябва да знаеш колко ме е било страх, когато съм бил на 5. Или когато тя е седяла в тревата, стиснала устни. Тези устни. Тези устни

Обичаш да се разхождаш вечер в парка, колкото и да е малък. Обичаш да чуваш звуците му. Интимни звуци. Като лекото изпукване на хрущял. И гледката на разкъсани вътрешности. Гледка за снимка.