Некултурно пространство


Бogue ми присяда by cut:eater

Добро утро.

Хъ.

Дявола има малка, тясна канцелария, в която закусваме всеки ден. Ядем препечен хляб с прясно масло от млади крави. Малки правилни парчета щастие върху гладкото острие на нож.

Ние с Дявола сме масивни издънки от провинцията на живота. Такива, които могат да си позволят не само наем в центъра на столицата, но и поддръжка на всекидневен навик. Не че се елитизираме, по-скоро си падаме екзистенциалисти.

Канцелария. Тая дума не си я чувал скоро. Телбод? Мокет? Ламперия? Не е като да държим високи чаши със забучени хартиени чадърчета край открит басейн в сряда вечер. Не е като да разхождаме новите си мокасини сред плиткоумни мадами с голи гърбове, претендирайки за стутис, който можем да монетизираме единствено като добра свирка или малка, все още стегната вагина някъде по стаите на горния етаж. Съществуването предшества същността.

Дявола има малка, тясна канцелария, в която закусваме всеки ден. Говорим си глупости, докато минаваме през сутрешната преса. По-добрата част от нея, имам предвид. Всичко за масова употреба.

Парочистачката Likme Mop е най-мощната система за почистване на подове с пара от своя клас. Благодарение на нея, мръсотията буквално се изпарява и не оставя никакъв шанс на бактериите. Likme Mop почиства и дезинфекцира благодарение само и единствено на чистата пара. Без необходимост от препарати.

Наблягаме на съдържанието с повече жълт цвят и уличен мирис. Убийства, погребения, побои, изнасилвания, сватби. Обикновените неща. 93% от обикновените лайна, които се случват на обикновените хора.

Всички сме обикновени. Не се заблуждавай.

Кратка мелодия за развлечение. Динг-динг-донг.

Мокет.

Ламперия.

При други обстоятелства бихме закусвали тук с векове.

Тази сутрин можех и да не дойда. Митническата проверка на влака от Белград продължи повече. Хванаха двама-трима от дребните контрабандисти на цигари. Радвам се, че не беше някоя от бабите. Мили баби. Разговорливи. Със зачервени лица и дебели, ръчно плетени пуловери. Едната носеше евтини вафли, купени от гарата. Мили баби, дрънкащи неспирно. Шумящи като плъхове в купчина боклук. Отново и отново. Драпащи за порция разлагащи се понятия.

Не ям, докато пътувам.

Достатъчно убийства, дрън-дрън, отвличания, още няколко убийства. Снимките отново са разочароващи. Над статиите са започнали да се появяват по-реалистични имена на автори. Не че може да се твърди какъв е принципът да определиш едно име като по-истинско от друго. Не можеш да разчиташ на представата си за нещата. Последното нещо, на което можеш да имаш доверие, е усещането ти за реалност.

Дали има награди за най-качествено отразяване на смърт и безсилие? Сигурно има. Има награди за какво ли не.

Прелиствам страниците и стигам до това. Рубриката се казва „Читателска поща”. Чета на глас:

A recent trend of cows leaping off the high mountain cliffs in the Swiss village of Lauterbrunnen has given rise to speculation. With no natural predators, locals are puzzled as to what could have spooked the cattle into jumping to their doom. Twenty eight cows have died in three days as police continue to investigate.

На 8 исках да бъда проститутка. Съучениците ми не можеха да произнесат тази дума. Затова предполагах, че трябва да означава нещо много специално.

На 9 исках да стана троянски кон. Това е нещо много изненадващо и същевременно дървено. Има колела и какво повече можеш да искаш?

На 10 исках да стана рок китарист. Или китара. Или ракета за тенис, която си представяш, че е китара.

На 11 събирах стъклени топчета. 73 шарени, звънтящи при удар. Всичките купени от тайния магазин, за който знаех само аз. Гледах през прозореца как пред блока момчетата играят в пръстта с техните стъклени топчета.

На 12 не разбирах древногръцките митове. Не можех да запомня имената на всички богове. Толкова по-лесно е, когато имаш един-единствен Исус. И един-единствен Аллах. И един-единствен Пого. Това е малкият пинчер.

На 13 се записах на уроци по волейбол. Бях ниска, а исках да бъда висока. Също, ходех на уроци по английски и балет. Гърдите ми все още не бяха пораснали и не обичах момичешката съблекалня.

На 14 все още нямах гърди. Носех широки рокли. Бях най-добрата по английски в класа. Не знаех, че, когато се наведа с широките си рокли, деколтето ми зейва и момчешките ми плоски гърди се виждат като на сцена. Това трябва да е било доста смешно за съучениците ми.

На 15 имах гърди.

На 16 освен гърди се научих да бъда устни и вежди.

На 17 бях много популярна.

На 18 участвах във всички училищни, междуучилищни, извънучилищни и интергалактически дейности. Избираха ме да ръководя без да се бутам и, разбира се, през повечето време правех секс. Което е един вид училищна, междуучилищна, извънучилищна и интергалактическа дейност. Но не такава каквато се очакваше да осъществявам. Все тая.

На 19 бях супер. Винаги имах мнение. По всички въпроси. Другите бяха твърде тъпи, че да не разчитат на мнението ми. God have mercy.

На 20 не знаех къде се намирам. Не обичах затворени помещения, но последният ми спомен винаги беше от затворено помещение. God have mercy.

На 21 повръщах. Обикновено. Повръщах много. Имах малка плюшена играчка, която после изгубих. Мечката Сизиф. Това малко копеле ме е успокоявало винаги, когато съм имала нужда. Когато съм се чувствала напрегната или потисната. Беше достатъчно да го натисна в лицето си, за да изчезна в друг свят. Получавах 10-секундно посещение под плащеницата на Иисус.

На 22 направих аборт за втори път. Треперих поне 3 дни след това. Плачех постоянно. Плачех постоянно. Плачех постоянно. Това малко същество, което изгубих. Това малко същество, което изгубих преди 7 години. Това малко същество, което родителите ми изгубиха преди 22 години. God have mercy.

На 23 не знам какво ме очаква и не очаквам нищо. Знам, че нищо не може да ме изненада. Мога да изгубя всичко. Знам какво е да губиш. Знам какво е да печелиш и не ми пука. На 23 е като на 32. Имаш чувството, че си изпуснал нещо. И сълзите няма да върнат нищо.

На 23 искам да ви кажа, че просто не ми пука.

– Още масло?

– Да. Вчера си мислех за стъклени топчета. Гледах изцъклените, лишени от душа очи на една гърчеща се котка в парка и се сетих как като малък играех на стъклени топчета. Сетих се за Киро, който ми открадна два големи едноцветни сириеца и след две вечери го причаках във входа, опрях счупеното гърло на бутилка олио в дясното му слепоочие и помолих копелето да ми върне топчетата. Не ми ги върна. Обаче години след това му остана малък белег там, където бях притискал назъбеното стъкло.

– Какво имаме за днес?

– За днес имаме, както обикновено.

Advertisements

5 Comments so far
Leave a comment

“Последното нещо, на което можеш да имаш доверие, е усещането ти за реалност.” — не че съм съгласна на всички 100%; но няма да споря, защото звучи адски добре:).

Comment by saty

сирийците, ех палавите им отблясъци…

Comment by ghostdog

Абсолютно ме изкефи! ….въпреки, че отдавна не закусвам;)

Comment by Lora

да си пооправиш правописните грешки :)

Comment by some

а именно?

Comment by cut:eater




Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s