Некултурно пространство


Как да ползваме пресата в екстремни ситуации by cut:eater

Возя се в такси. Едно, две, три.

Дрехите ми се омирисват на евтино. На тръпчив одеколон. На четирийсетгодшни бръчки и подстригани бакенбарди. В джоба на гърба на шофьорската седалка – вестник за изкуство. Наоколо – грозни витрини и мръсни улици. Препускаме с ултразвукова скорост в асфалтовите кратери и мръсотията. Хвърчим като черна дупка и всмукваме материя. Правим пространството тясно. Ние сме малка тъмна вселена.

През 1974-та баща ми е бил млад. Смотан филателист и шампион на регионални състезания по математика. Нищо повече. Когато 10 години по-късно среща майка ми, се чувства победител. Не като петица от спортния тотализатор, а олимпийски медалист, избран пред много други кандидати да пуснат шампиончетата си в нея.

И ето ме мен.

Дишам, дишам, дишам.

Невръстна мисъл. Крачета. Пръстчета. Малки, невидими следи по мокета. Абсолютното възприятие, искрящата възможност, която ще се превърне в циничен старец, побутващ бирени капачки по улиците с крива пръчка. Побутващ труповете на сгазените кучета. Човъркащ в смазаните им тела. Подминаващ всекидневието на всеки. Витрини. Дупки. Тротоари. Безразлични погледи.

Дишам бързо. Като за последно. На живи порции.

Хвърча през вашия град, който е и мой град, но не е град на всички и в крайна сметка не е град на никого. Хвърча и дишам учестено, защото закъснявам.

Дишам. дишам. дишам.

Дишам живи и мъртви. Дишам мъже и жени. Жени и жени. Мъже във жени. Мъже във мъже. Дишам всички и всичко. Дишам и от това не се чувствам по-жив.

А можех

А можех да съм жертва на разпада на смисловите полета, можех да деградирам заедно с истаблишмънта, можех да разправям притчи, криещи мистификации на ниски теми.

И можех

Можех да снимам баба си на двора как гони кокошките с навит на руло вестник.

Но вместо това се возя в такси, което пътува към скрит безистен, в който има вход на триетажна сграда, приютяваща малката редакция на детско списание.

И ние не говорим за култура, не спорим за абдикации, диктатури и треторазредни ешалони. Рисуваме с пастели по плочника, шрифтове ползваме само десетина и пикаем, когато ни се допикае. Детска работа.

Говорим, докато ядем, ликьосваме всичките си прани дрехи и произвеждаме нетактични звуци пред гостите. Всичко това е с комичен ефект, защото ние не настояваме да сме сериозни. Иначе нямаше да мажем с пастели по плочника, нямаше да драскаме през деня и после да спим до късно. Нямаше да гоним боклуци по улиците. Някакви остатъци от предмети; трупове на буболечки, завихрени от вятъра, и цветни найлонови торбички.

Пораствам.

Возя се в шибано такси. Едно, две, три. Детска работа.

Advertisements

5 Comments so far
Leave a comment

Интересна гледна точка. Малко тъжна, но аз съм склонен да я приема, макар че не мисля така и не виждам нещата по този начин.

Comment by Апостол Апостолов

Аз пък не мисля, че е тъжно; или поне не по лошия начин. Е, порастването е по принцип малко тъжно – свързано е с “предаврителната” носталгия по онези безгрижие/свобода, които усещаш, че ще трябва да загубиш, без да си сигурен, че ще успееш да ги заместиш с нещо струващо си.

Има 1 филмова сцена, която винаги ми идва наум като метафора на порастването (мисля, че тя е и точно това във филма). Тва е сцената към края на “Аризонска мечта”, за съня на Аксел с обяснението на чичо му за рибата, чиито очи отначало са от 2те страни на главата й, но постепенно едното се измества и отива при другото; и тогава рибата е готова за уловяване…

Харесва ми твоето място, нищо, че не коментирам често. В случая пък се извинявам за дългия коментар:)).

Comment by saty (a.k.a. agl)

Забравих да кажа, че горното се отнася за всички видове “порастване” според мен, не само за календарното.

Comment by saty (a.k.a. agl)

календарът е един много полезен инструмент. и какво разнообразие. можеш да имаш всеки месец по няколко различни начина.

всъщност най-хубавото му качество е, че можеш да го скъсаш, но това да не промени действителността. което е рядко срещано при много други неща.

Comment by cut:eater

:)))Има резон в каквото казваш… има…

Comment by saty




Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s