Filed under: entropy | Tags: бодрост, куртоазия, малки неща, онаниране, продължително възпламеняване, смърт
Във вторник съм добре. После започвам да треперя. Както си стоя на едно място. Зад бюрото на работа. Вдигам телефонната слушалка и пръстите ми започват леко да потръпват. После се пренася върху цялата длан и китката. Нагоре. Целият се треса.
И после на опашката в бюфета. С пълна табла. Треперя.
Когато отключвам вратата вечер. Когато си мия зъбите преди лягане.
Понякога треперя насън.
В събота спира.
Неделя е изгубен ден. Понеделник е добре. Вторник също.
Не е стрес. По-скоро някакво смътно предчувствие. Че ще ме заченат пак и ще трябва да се раждам наново. Да се уча да ходя. После да говоря. Или обратното, ако се развивам не както трябва. Да ме обличат в глупави дрехи. После да се уча да чета и да не чупя всичко. Да си намирам приятели, които да се държат гадно с мен. Да им го връщам. Да се напикавам на публично място, на празнична сцена, от притеснение. Да се влюбвам в момичето със странната прическа, което седи на втория чин, колоната до прозорците. Да ме наказват след родителска среща. Да надничам в момичешката съблекалня през прозореца. Сутиени в различни размери и цветове. Мастурбиране. Прекаляване. Напиване. Заблуждаващата самостоятелност, необвързана със свободата да оправяш бъркотиите, в които попадаш. Пак момичета. Този път истински голи. Неопитни, но меки. С розово тук и там. Някаква отговорност, за която ти приказват, защото си пълнолетен. Още повече проблеми. Кандидатстудентски изпити. Глупава маймуна, попаднала в мухлясала система. Вече разбираш, че не само всико летящо не става за ядене. Сметки и лоша храна. После бюро и бял телефон. Жълти лепящи се листчета. Нов монитор. Добра храна. Още една. Поредната. Т а з и е р а з л и ч н а . В бяло, да, но след това гледаш да не се прибираш… Първото трябваше да е момче. Второто - също. За повече нямаме сили (така казваме на приятели, като се съберем третия петък в месеца). Нямам сили (това вече е тя, денят е без значение). Не ми се ходи на родителска среща, точно днес ли… За последен път се притеснявам за нея. Защо не е като сестра си, да си стои вкъщи и да чете. След някоя година ще ме направи дядо. Имах предвид повече от три! Не мисля да се пенсионирам толкова рано. Но може да купим онази къща в планината. Ще пуснат електричество и до нея. Хемингуей е баси сдуханяка. Дядо съм, мога да приказвам както си искам!
Набрах инерция. Не съм на толкова години. Още съм млад.
Обаче във вторник започвам да треперя целия. Някакво смътно предчувствие.
—
Има едно магазинче на ъгъла. Почти невидимо. По-скоро смотано. Нищо магично няма в него. Само нарязано телешко и свинско. Последното убежище на манджата преди да се роди. Гледам го и си мисля къде съм бил преди това. Преди да се родя. Преди да ме заченат. Преди да бъдат непредпазливи.
Дали съм живял на село или в града. Дали съм ядял с лявата ръка или съм нямал ръце въобще. Малка шунка с крачета? Изстреляна сачма в безкрая, пумпал без ориентация? Продънена кофа, изхлузен навес, протрита яка? Застаряващ обущар с чепка грозде в ръка, приседнал под наниз от червени чушки? Изгубени по слънчевия хоризонт вълни, махащи за сбогом? Тенекия с мозък? Етер, неутрино, гама-лъчение? Последната пропусната възможност?
Все ми едно. В крайна сметка ще те прегърна точно над хълбока и ще търкам глава в корема ти малко преди да заспя.
