От доста време искам да напиша нещо лично. Като – боли ме, щастлив съм, мастурбирах преди малко, в кухнята има палатка, дядо ми почина и аз не отидох на погребението му. Искам да напиша нещо лично.

Писна ми да отразявам мечтите на другите. Проблемите им. Всекидневните им страхове. Потиснатите им желания.

Искам да разкажа какъв цвят имат собствените ми лайна. И защо имат този цвят – какво съм ял, как съм го ял, върху какво съм седял, как съм стигнал там, какво съм си мислел преди и след това.

Но ми е трудно. Защото няма какво да кажа. Нямам лични преживявания. Всичко, което се случва, е извън мен.

Улавям само тъпи тактилни усещания. Липсващата ти ръка. Липсващата ти ръка всеки ден. Липсващата ми ръка. Ден след ден. Виждаш ли?

Спомням си, че в училище ни учеха… учеха ни на това как се случват нещата. Болката винаги е пронизваща. Любовта е лека и мигновена. Като смъртта. Сълзите са тежки. И се ронят. Като зърна на мамул. И ги прибираш за после. Сякаш можеш да ги ползваш за нещо. Сякаш ще сготвиш супа от тях. Вместо с изворна вода. Сякаш дивите животни не пикаят в нея.

Искам да напиша нещо лично. Искам да напиша, че ме боли. И знам защо. Искам да напиша, че съм щастлив. И знам защо.

Но не мога. Защото няма какво да кажа. Всичко, което се случва, е извън мен;

Всичко се случва по определен начин. Така и така, и така. И така. И така. И така.

Случва се така и в това няма нищо лично. Защото, ако имаше нещо лично, нямаше да ти го казвам по този начин.

тя е тъмният септември. тя е август, който няма край. тя е празното пространство. тя е юли и ноември в този ред. тя е дишай. дишай. дишай.

you are an inanimate object. you are a motionless statue that suffers from life.

{това е Florence. обича да диша. и винаги може да си намери по-добро занимание.}

{това е Kate. свири на китара. ама друг път.}

{ако бях обещаващ млад писател, щях да сложа и трето нещо. но не съм.}

+ bonus track