What is your function in life?

Току-що послушах на живо малко от откриващото парче на концерта в някакво хале до Амстердам. Става въпрос за Radiohead и Bodysnatchers от In Rainbows. Ех.

Все още се питам какво значи това чудно фирмено наименование…

Полегнал по гръб?

picture by _Sweetness__2007

Работя в зелен офис. Компютърът ми е зелен. Избягвам да отпечатвам документи, а когато го правя, ползвам рециклирана хартия. Мониторът ми е произведен по най-съвременните стандарти за енергоползване и отдаване. Жълтите ми листчета за бързи бележки също са зелени на цвят. Кошът за боклук под бюрото ми е зелен. Стените са в успокояващи пастеленозеленикави нюанси. Седя върху зеления си стол в зелените си тренди дрехи от еко-материи и чета списание със зелени корици и огромно заглавие ЗЕЛЕНОТО Е НА МОДА.

Евгения, момичето седящо срещу мен, има зелена коса. Ирисите й са зелени. Дългите пухкави обеци, висящи от малките й уши, са тревнозелени. Точките на роклята й, образуващи концентрични окръжности, са тъмнозелени. Пие зеления си чай от зелена порцеланова чаша. Ако е нервна, почуква по нея с лакирани нокти, докато говори по телефона. Тя мисли в зелено всеки ден. Понякога дори и насън.

Шефът ми има зелени идеи, които пази в зелени папки. Лайната му са зелени понякога. Моите също. Евгения казва, че нейните по-често са червени, защото яде много домати и червен хайвер. В понеделник се събираме на оперативни срещи, на които разискваме зелените практики и стратегии, които трябва да развием и приложим. Всичките ми колеги възприемат зеления тренд. Ние обичаме зеленото.

Зеленото е модерно.

Но често си мисля, че в цялата тази зелена история има нещо грешно и объркано. Защото екологичното ми съзнанието ползва едни и същи мисли и не произвежда нови, за да не изразходва излишен ресурс. Да не отделя допълнителни емисии вредни частици в пространството. Задушливите частици на разнообразието.

И искам да те попитам – ти също ли си зелен?

На кръстовището има камера, следяща трафика. Тя си оправя косата, когато я види.

А понякога гребенът се чупи във втвърдилите се в косите й смисли.

И се питам: Наистина ли искаш да сме само двамата? И никой друг? Да имаме всичко време един за друг? И да се обичам вечно? Наистина ли искаш това?

Ти, в чиято природа непостоянството се е просмукало като досадна влага в хартиен тапет?

Трябва да се шегуваш.

—
—

—

—

—

—

—

Тя ме реже като парче месо. Изважда най-големия нож, прикрит като „подходящия”. Измива го старателно, за да си мисля, че съм специален. Забожда го нежно (като при всички останали). И мушка, мушка, мушка. Реже настървено и изхвърля ненужните части на пода.

Празник за душата й, сурово събитие на неподправено удоволствие. Малко черен пипер и може би къри, хрян и мъничко захар.

Яж.

—

Разбира се, яденето не е нищо, което може да бъде приравнено към активностите на природата й. Твърде низко. Твърде обикновено. Консумиране от този вид е като да изхвърляш готовата храна на боклука.

???

—

ТИ си чувствителна. Имаш малки сетива, които усещат. Големи нужди, които трябва да бъдат задоволени. Малки пръстчета, с които да докосваш. Големи очи, в които да вярвам, че се губя. Малки, малки, малки възможности да дадеш нещо истинско. И огромни претенции, че имаш какво да дадеш.

—

Чудя се, дали, ако имаше две слънца, които изгряват от противни посоки и съответно залязват в отсрещни позиции, щеше да имаш оправдание, че първо задникът ти посреща утрото.

Във вторник съм добре. После започвам да треперя. Както си стоя на едно място. Зад бюрото на работа. Вдигам телефонната слушалка и пръстите ми започват леко да потръпват. После се пренася върху цялата длан и китката. Нагоре. Целият се треса.

И после на опашката в бюфета. С пълна табла. Треперя.

Когато отключвам вратата вечер. Когато си мия зъбите преди лягане.

Понякога треперя насън.

В събота спира.

Неделя е изгубен ден. Понеделник е добре. Вторник също.

Не е стрес. По-скоро някакво смътно предчувствие. Че ще ме заченат пак и ще трябва да се раждам наново. Да се уча да ходя. После да говоря. Или обратното, ако се развивам не както трябва. Да ме обличат в глупави дрехи. После да се уча да чета и да не чупя всичко. Да си намирам приятели, които да се държат гадно с мен. Да им го връщам. Да се напикавам на публично място, на празнична сцена, от притеснение. Да се влюбвам в момичето със странната прическа, което седи на втория чин, колоната до прозорците. Да ме наказват след родителска среща. Да надничам в момичешката съблекалня през прозореца. Сутиени в различни размери и цветове. Мастурбиране. Прекаляване. Напиване. Заблуждаващата самостоятелност, необвързана със свободата да оправяш бъркотиите, в които попадаш. Пак момичета. Този път истински голи. Неопитни, но меки. С розово тук и там. Някаква отговорност, за която ти приказват, защото си пълнолетен. Още повече проблеми. Кандидатстудентски изпити. Глупава маймуна, попаднала в мухлясала система. Вече разбираш, че не само всико летящо не става за ядене. Сметки и лоша храна. После бюро и бял телефон. Жълти лепящи се листчета. Нов монитор. Добра храна. Още една. Поредната. Т а з и е р а з л и ч н а . В бяло, да, но след това гледаш да не се прибираш… Първото трябваше да е момче. Второто - също. За повече нямаме сили (така казваме на приятели, като се съберем третия петък в месеца). Нямам сили (това вече е тя, денят е без значение). Не ми се ходи на родителска среща, точно днес ли… За последен път се притеснявам за нея. Защо не е като сестра си, да си стои вкъщи и да чете. След някоя година ще ме направи дядо. Имах предвид повече от три! Не мисля да се пенсионирам толкова рано. Но може да купим онази къща в планината. Ще пуснат електричество и до нея. Хемингуей е баси сдуханяка. Дядо съм, мога да приказвам както си искам!

Набрах инерция. Не съм на толкова години. Още съм млад.

Обаче във вторник започвам да треперя целия. Някакво смътно предчувствие.

—

Има едно магазинче на ъгъла. Почти невидимо. По-скоро смотано. Нищо магично няма в него. Само нарязано телешко и свинско. Последното убежище на манджата преди да се роди. Гледам го и си мисля къде съм бил преди това. Преди да се родя. Преди да ме заченат. Преди да бъдат непредпазливи.

Дали съм живял на село или в града. Дали съм ядял с лявата ръка или съм нямал ръце въобще. Малка шунка с крачета? Изстреляна сачма в безкрая, пумпал без ориентация? Продънена кофа, изхлузен навес, протрита яка? Застаряващ обущар с чепка грозде в ръка, приседнал под наниз от червени чушки? Изгубени по слънчевия хоризонт вълни, махащи за сбогом? Тенекия с мозък? Етер, неутрино, гама-лъчение? Последната пропусната възможност?

Все ми едно. В крайна сметка ще те прегърна точно над хълбока и ще търкам глава в корема ти малко преди да заспя.

Органът ми беше в менопауза. Сега започва бавно— бавно да се съживява, да се раздвижва. Някакви чукчета задрънчават, вдигат шум. Чук, шум, чум. Чум, чум.

И въобще не е от новата година. Нямам план. Списък с 10 неща, които трябва да изпълня. Като да започна да ставам по-рано. Да мия чиниите веднага след хранене. Да се обаждам на дядо ми и баба ми. Да целувам и дясната й буза. Да прочета книгите, които не прочитам по няколко пъти и които увеличават бройката си постоянно. Да не заемам с предмети всяка свободна хоризонтална площ, дори и чужда. Такива неща. Подобрения.

Нямам дори и 30-дневно обещание, заготовка за фишек… Да видя как ще тръгне…

Нищо не се е променило, с брадата от 2007 съм. Не свърших много неща, които трябваше да свърша. Не казах много неща, които трябваше да кажа. И продължавам да се мъча да спазвам митологията на изброяване на три неща, но не винаги се получава.

Сега се чудя дали да не остана в старата година. Да си завърша незавършеното, после да почистя и да подредя. Да затворя вратата тихо и доволно. Обаче после нямам и идея какво да правя. Защото ще се върна пак при същите неща. И няма всичко да е ново. Дори повечето няма да е ново. И цифрите на 2008 не са нови, а са използвани толкова пъти преди това, че чак се чудя как може да ни е споходила такава липса на оригиналност.

Така че май няма да оставам в 2007. Но пък и съвсем не мисля да се отнасям към 2008 като нова. Просто ще си досипя чашата и ще продължа да правя каквото правя. Единствено мога да се надявам, че ще го правя по-добре или поне не по-зле.

Няма нищо общо с гъбената супа в чаша и двата големи рома. Всъщност тръгна от едно :искам да се върна към детската невинност:, което съм записал от случаен човек, казано някога. И се присетих за него над супата, въпреки че често си мисля за тая невинност и какво означава въобще.

Eдин от християнските добродетели, които в най-популярния си вид според Wikipedia наброяват 104. Пороците са 112. Evil beats Good by 8 pieces. Crap, shit and holy paperwork.

В Обединеното кралство има компания с името Innocent Drinks, произвеждаща безалкохолни напитки. В историята - 13 папи, носещи името Инокентий (Innocent, или Невинний; трябва да свързвате поне двама с нашата история). Бащите на правата вяра, изтъкани от добродетел. Добродетел - газирана пародия на онова, което би било, ако не беше каквото е.

Вината е социално обусловен феномен. Изключително интерличностна и несъществуваща в рамките на не-социалния (доколкото може да има скътан такъв) вътрешен живот. Невинен е този, който не е виновен, а не който не изпитва вина. Вината се указва от околните и понася (съвестно или безсъвестно) по тяхно поръчение, генетически добило статута на запазваща човешкия консенсус норма. Crap, shit and all the Holy Бogue’s administration.

:невинен съм: означава опрадванието пред себе си. Не е новина. Не е нещо, което не знаете. Само напомням.

Колко цениш живота си? Това, което имаш, и това, което можеш? Колко вдишвания би отделил, за да почувстваш, че си жив?

Няма да се промениш в близките години. В близките години, докато не изчезнеш. Ще имаш същите претенции и ще чувстваш както вчера и както днес. Няма да започнеш да пишеш с другата ръка, няма да спреш да говориш в първо лице. Ще продължаваш да пееш фалшиво и ще забравяш да си изрежеш ноктите понякога. Ще говориш с ентусиазъм за неща, които не разбираш, и ще тъгуваш, когато трябва да се тъгува. Любимите ти книги ще си останат същите, първата целувка и първото влюбване винаги ще са някъде там. Всеки момент. Няма да започнеш да хересваш тези, които не харесваш. Няма да спреш да правиш грешните избори и няма да спреш да съжаляваш след това. Ще обичаш по малко, ще обичаш по много и сигурно ще умреш. Но това няма да те направи по-малко достоен да си жив.

Ще гониш автобуси и срокове. Ще закъсняваш редовно и по план. Ще пребързваш с някои решения и ще се измъкваш за последно. Ще прощаваш, защото вярваш, че има смисъл, ще губиш надежда и ще търсиш смисъл. Ще си спомняш с умиление детството и ще идеализираш всичко, което не си знаел, че имаш. Ще съжаляваш. Ще политаш. Ще се разтапяш и ще се разчленяваш, ще конструираш и ще събаряш. Ще спиш до късно и ще разбираш, че вече е късно. Ще обичаш. Дори и за малко. Ще се смееш, и после ще се смееш още. Ще пролежаваш цялата неделя и ще негодуваш срещу това, което те карат да правиш в понеделник. Ще изпадаш в еуфория много рядко и ще си миеш зъбите сутрин и вечер. Понякога ще усещаш, че си жив.

Не бързай.

Дишай.

Имаш всичкото време и нямаш никакво време.

Погребвам старите дрехи, вмирисани на случване и някакви емоции. Погребвам обувките - окаляни и мокри; газили в плитка и дълбока мръсотия, предимно собствена. Погребвам добро и зло и всичко наоколо.
D. A. Drifter, “Depicted sorrow”

Това ми е първото погребение за тази година. До края ще присъствам на още две. Бях в сив панталон и оранжев пуловер - всичките ми черни дрехи са за пране. Заради дъжда сутринта тревата и пръстта се бяха превърнали в кална, джвакаща смес, опитваща се да прескочи препятствието на ниските ми обувки. Всички мълчаха или плачеха. Ние с Яна гледахме тъпо настрани, предимно отбягвайки чуждите погледи. Взаимните също. Не че ни беше тъжно, но се чувствахме неловко сред толкова много непознати хора, събрани от нещастието на близките на някой, който далеч не би могъл да чувства каквото и да е. Не се опитвам да бъда саркастичен, познавах го. Макар и никога да не сме били особено близки.

Добре, че ковчегът беше затворен. Ръмеше леко, пък и не мисля, че от :поддръжката: са се били справили много добре. Помня, когато прадядо ми почина и трябваше да ходя с венец зад катафалката. В продължение на 25 минути гледах безчувственото му изражение и единственото, което изпитвах беше страх. Страх от това, че някой ден с втория в редицата ще минем едно място напред и той ще държи венеца.

С приведена глава измрънках едно :съжалявам: на майка му, докато оплаквачките обикаляха причината за събитието, бършейки мокрите си бузи с краищата на забрадките, и се отдръпнах в периферията на тъгуващата маса от хора. Загледах се в мраморните плочи наоколо. Много от гробовете не са поддържани редовно и прокарват плевели и други треви. Доказателство, че на кръговрата не му трябва човешка ръка, за да бъде.

Гледах елипсовидните керамични снимки над датите, означаващи точка А и точка Я от полета или пълзенето през живота на дадения мъртвец. Ако е роден преди 50-та година, винаги слагат портретен кадър от младостта му. Когато фото-ателиетата са били центровете за отбелязване на поводи и случаи за вечността. Всеки иска да бъде запомнем като образ от времето, когато е бил млад, евентуално хубав, енергичен, несъстоятелно обичащ живота и традиционно заблуден относно продължителността му. Сякаш има някакво значение каква снимка ще опикават бездомните кучета и дъждът и слънцето ще разрушават. Споменът, който оставяме у дригите е отпечатък предимно на взаимодейстието ни с тях, а не на разлагащия се физически образ. Затова за мъртвите трябва да се пише, ако искаме да запазим някаква част от тях жива за някакво време.

Но за него няма какво да напиша. Не бяхме особено близки. Познавахме се като приятели на общи приятели. Пили сме заедно. Търсили сме къде да преспим в един малък град край морето, където попаднахме непланирано след като ваканционната ни група се разтури на последната права. Ходили сме на рождени дни и партита. Пили сме заедно. Това е.

Яна въобще не го познаваше. Дойде с мен, защото офисът й е в ремонт цялата седмица и работи вкъщи, а на мен не ми се идваше сам. Както повечето хора, и аз не обичам да ходя някъде сам. Когато пазарувам, купувам си книги или посещавам събития, обикновено гледам да имам някого под ръка. Винаги съм се чудел на разни млади чужденци, които обикалят десетки държави без партноьор или група. Аз не бих могъл да се издържа толкова време, даже и да попадна в най-вавилонското населено място. Обяснявам си това с нуждата от чуждо мнение или оценка, които да отхвърля. Когато си сам, няма на какво да противопоставиш правотата или предпочитанието си. А и няма кого да тормозиш с личността си…

А днес е един мрачен ден, който очевидно нямаше да стане по-светъл след едно погребение, катализиращо (искам или не) разсъждения вариации на тема какво съм постигнал досега; ценя ли достатъчно това, което имам; дали, когато дойде моят ред, ще присъстват толкова много хора?

Попът припяваше нещо, четейки от стара църковна книга. Ние с Яна зяпахме съседните гробове и може би си мислихме, че е време за обяд. За един много мълчалив обяд.