И днес малките неща са на дневен ред. Развиването на прозрачния станиол около кутията, насеченото фссс на камъчето, потъмняващият при допира с цигарата пламък, бавното пълнене на алвеолите с катран, притокът на допамин към мозъка, лекият сърбеж между пръстите. А тя умира бавно на два метра от теб, комуникирайки всекидневно с бутилката кислород до леглото. Вдишва, издишва, вдишва, издишва. Вдишва и издишва.
В д и ш в а.
И
з
д
и
ш
в
а
.
Апокалипсисът няма да се случи в неделя.
Може би в понеделник, между първото и второто кафе за деня.
Или във вторник, докато чакаш на касата в банката.
Или в сряда, когато се навеждаш да извадиш лед от хладилника и недоумяваш защо салатата, която остави преди месец, вече има крачета и говори английски.
В четвъртък е почти подходящо, ден преди края на работната седмица.
А в петък дори драматично, когато се обаждаш да направиш резервация и ти отказват за пети път.
Но Апокалипсисът няма да се случи в неделя/
защото на шестия ден е бил създаден човекът и на седмия на бог му е просто безразлично.
Може да те потърся набързо сред развалините на бомардираното си от образи съзнание, колкото да отчета дейност, да напиша доклад за пред щаба. Защото не искам да те намирам. И колкото и бездушно да звучи, предпочитам да те оставя затрупана. Не искам да те намеря и да те предам на спасителния екип, който да те отведе и да те оправят там, в болницата. Да те изпишат и да си тръгнеш здрава. В мен няма нищо човечно, както виждаш.
За да те обичам, не ми трябва нищо човечно.
Рисувам си фигурки с пръст по прозореца— Под душа. На колене пред огледалото в спалнята. Върху плота до мивката в кухнята (защо стискаш нарязаните върху дъската зеленчуци?). Върху скрина на баба ти. На тавана сред детските ти спомени.
И като дъхна, също като фигурките на прозореца, изчезваш някъде.
Следобед. Облачно. Кухня. Чайник. Одеяло. Самотна.
Той се е върнал преди час и в момента си набутва дрехите в пералнята.
Пръстът ми е с лепенка, разранен от писане. Химикалката се плъзга и не иска да се застопори върху текста. Нещо ми убягва. Не е измисленото, не е и представата ми за реалност.
По въжена стълба, нагоре, нагоре. Всички нагоре и все пак сами се
Ето, нещо ми убягва.
вече ядох. и тази луна никак, ама никак не ми изглежда така апетитно вече. но може би като поогладнея малко и ножовете като наточа, готови. за всичко си има време и всичко ще бъде свършено. лигавицата на стомаха ми си знае работата…, всичко ще бъде свършено. и може би по-късно, може би по-късно ще имам апетит. и тази луна няма да я оставя така просто да си свърши цяла, цяла; да си отиде вкъщи.
Като започне да се смрачава, когато слънцето е три четвърти под хоризонта, Пино вече е някъде в покрайнините на града с въздушна пушка в ръка. Прицелва се в случаен облак и стреля. Зарежда пак, стреля. Ползва чашки със затъпен връх, а не заострени, за да изглежда по-циничен.
Понякога облаците са се слели в плътна пелена от атмосферни газове; неразчленима каша, която поглъща и изплюва последните за деня слънчеви лъчи. В тези случаи той сяда на някой камък (или направо на земята) и дълго гледа нататък, в далечината, без да зарежда пушката. Ухилва се вътрешно - знае, че някой ден ще свърши с всичките тия тренировки и ще простреля слънцето.
сутрин в спалнята мирише на блато. ако се огледам, ще видя, че всичко си е на мястото - и вещите, и цветовете, и слънцето зад пердетата. но носът ми знае, че нещо се е случило. и тогава отмятам одеялото и виждам босите й крака, в тиня и кал до коленете. спи дълбоко, косата й е влажна. не мога да преценя дали лицето изразява спокойствие или крайна преумора - тя е такава. и снощи е газила из застоялите води на марачни мичурища.
в спалнята мирише на блато и аз се чудя дали за довечера да не й купя едни гумени ботуши.
