Filed under: entropy
Погребвам старите дрехи, вмирисани на случване и някакви емоции. Погребвам обувките - окаляни и мокри; газили в плитка и дълбока мръсотия, предимно собствена. Погребвам добро и зло и всичко наоколо.
D. A. Drifter, “Depicted sorrow”
Това ми е първото погребение за тази година. До края ще присъствам на още две. Бях в сив панталон и оранжев пуловер - всичките ми черни дрехи са за пране. Заради дъжда сутринта тревата и пръстта се бяха превърнали в кална, джвакаща смес, опитваща се да прескочи препятствието на ниските ми обувки. Всички мълчаха или плачеха. Ние с Яна гледахме тъпо настрани, предимно отбягвайки чуждите погледи. Взаимните също. Не че ни беше тъжно, но се чувствахме неловко сред толкова много непознати хора, събрани от нещастието на близките на някой, който далеч не би могъл да чувства каквото и да е. Не се опитвам да бъда саркастичен, познавах го. Макар и никога да не сме били особено близки.
Добре, че ковчегът беше затворен. Ръмеше леко, пък и не мисля, че от :поддръжката: са се били справили много добре. Помня, когато прадядо ми почина и трябваше да ходя с венец зад катафалката. В продължение на 25 минути гледах безчувственото му изражение и единственото, което изпитвах беше страх. Страх от това, че някой ден с втория в редицата ще минем едно място напред и той ще държи венеца.
С приведена глава измрънках едно :съжалявам: на майка му, докато оплаквачките обикаляха причината за събитието, бършейки мокрите си бузи с краищата на забрадките, и се отдръпнах в периферията на тъгуващата маса от хора. Загледах се в мраморните плочи наоколо. Много от гробовете не са поддържани редовно и прокарват плевели и други треви. Доказателство, че на кръговрата не му трябва човешка ръка, за да бъде.
Гледах елипсовидните керамични снимки над датите, означаващи точка А и точка Я от полета или пълзенето през живота на дадения мъртвец. Ако е роден преди 50-та година, винаги слагат портретен кадър от младостта му. Когато фото-ателиетата са били центровете за отбелязване на поводи и случаи за вечността. Всеки иска да бъде запомнем като образ от времето, когато е бил млад, евентуално хубав, енергичен, несъстоятелно обичащ живота и традиционно заблуден относно продължителността му. Сякаш има някакво значение каква снимка ще опикават бездомните кучета и дъждът и слънцето ще разрушават. Споменът, който оставяме у дригите е отпечатък предимно на взаимодейстието ни с тях, а не на разлагащия се физически образ. Затова за мъртвите трябва да се пише, ако искаме да запазим някаква част от тях жива за някакво време.
Но за него няма какво да напиша. Не бяхме особено близки. Познавахме се като приятели на общи приятели. Пили сме заедно. Търсили сме къде да преспим в един малък град край морето, където попаднахме непланирано след като ваканционната ни група се разтури на последната права. Ходили сме на рождени дни и партита. Пили сме заедно. Това е.
Яна въобще не го познаваше. Дойде с мен, защото офисът й е в ремонт цялата седмица и работи вкъщи, а на мен не ми се идваше сам. Както повечето хора, и аз не обичам да ходя някъде сам. Когато пазарувам, купувам си книги или посещавам събития, обикновено гледам да имам някого под ръка. Винаги съм се чудел на разни млади чужденци, които обикалят десетки държави без партноьор или група. Аз не бих могъл да се издържа толкова време, даже и да попадна в най-вавилонското населено място. Обяснявам си това с нуждата от чуждо мнение или оценка, които да отхвърля. Когато си сам, няма на какво да противопоставиш правотата или предпочитанието си. А и няма кого да тормозиш с личността си…
А днес е един мрачен ден, който очевидно нямаше да стане по-светъл след едно погребение, катализиращо (искам или не) разсъждения вариации на тема какво съм постигнал досега; ценя ли достатъчно това, което имам; дали, когато дойде моят ред, ще присъстват толкова много хора?
Попът припяваше нещо, четейки от стара църковна книга. Ние с Яна зяпахме съседните гробове и може би си мислихме, че е време за обяд. За един много мълчалив обяд.
