Щях да почна с откъс от разговор с една приятелка в айсикю, обаче докато минавах покрай прозореца, запътил се към стола пред машината, се загледах в един гръб, извиращ от прозорец на отсрещния блок. Гол мъжки гръб, завършващ в горната част с гола мъжка глава, пред която бавно се поклащаше дълга тъмна коса, очевидно дамска. После косата започна да се спуска надолу, а мъжката глава беше отметната назад. (Удоволствието изисква концентрация и отдаване.) Аз реших, че няма защо да бързам с текста и се настаних доволно на перваза на прозореца. Дамската половина от онова, което се случваше отсреща, се изправи в цял ръст и аз неконтролируемо отбелязах, че това е един прекрасен комплект млади, добре оформени гърди, които някой ден ще бъдат лишени и от двете качества, но това е една хипотеза, която в наличния случай не заслужава внимание… Та, изживяващ доволство от отдалата се възможност за воайорство, аз почти се усмихнах, когато дамата с нежно и недобронамерено движение на хипотетично също толкова прекрасната, колкото гърдите, ръка (не че не я виждах тази ръка, просто не я гледах) изгаси източника на нещото, което за фотографите е по-важно и от матрицата на апарата. Или – дееба!, изгасиха лампите.
Та ето ме сега тук. Седя и мисля за претенциите. Не, не – това няма нищо общо със сцената, която описах преди малко. (е, за да не се разливам съвсем ще кажа, че фоново си мисля за нечии гърди и нечия мека и топла кожа) Мисля за претенциите, които имаме за себе си, и тези, които имаме към другите (доколкото не става въпрос за едно и също нещо).
Ambrose Bierce, за мен един от най-великите сатирици, е казал в The Devil’s Dictionary, че: алтруизмът – това е да уважаваш егоизма на другите. И, аз продължавам, когато намерим консенсуса на общото уважение на егоистични стремежи, тогава си намираме приятели. Когато спогодим личните нужди с чуждите и оставим само едно непречещо вързопче да избуява в други посоки. И те, приятелите, затова са определими по-скоро с :малко:, отколкото с :много:, защото не можем да понесем такъв многолюден консенсус. Изисква прекалено много усилия и време, а ние самите имаме нужда от доста време за самите себе си. Простете този западняшки уклон, но не мога да се стърпя да приемам и пречупвам през познатото.
А те изгасиха лампите. Намериха своя консенсус (и може би все още го намират)…
Споделянето е важно. Толкова важно, че чак може да му лепнем етикетче :велико:. Да даваш на другия да поноси чантите ти с багаж, да побърка вътре и да си избере разни неща, които му харесват. Да си ги ползва, ако ще му свършат работа. Но не всичко е ползваемо, а и има неща, които не искаш да даваш. Въпрос на консенсус.
Май не казах нищо за претенциите? Какво пък; защо да ви занимавам с някакви претенциозни глупости.
